Необходима ли е Работата? – Част 2

Знаехте ли, че състоянието на лудия може да се подобри, ако просто бъде убеден, че има определена цел в живота? Е, това е възможно. Няма значение колко е мъничка или изкуствена, тази цел може да върне разума на човек. Сещам се за един такъв случай с едно лудо момиче, за което нищо не можеше да се направи. Такъв беше нейният случай – нищо не можеше да се направи за нея. Но една нощ близо до лудницата станала катастрофа и един преуморен лекар, виждайки я наблизо, й наредил да му помогне с пострадалите. Тя се възстанови. Стана медицинска сестра. Оттогава никога вече не е полудявала.

Хайде сега, никой не твърди, че всички сме луди ако не работим. Но е изненадващо как всички се понасяме натам, когато ни е отказано да се трудим.

Великите революции настъпват в резултат на масова неспособност за работа. Тълпите въстават не защото са разгневени от „привилегиите”, както винаги казват, а защото са полудели поради липса на работа. Истина е, че революции няма, когато за всички хора има работа.

Нито пък има значение колко изцяло работят. Революциите настъпват, когато народът твърде често е лишаван от правото да работи. Той се вдига на бунт като обезумял и държавата потъва в руини. Никога никоя революция не е спечелила нещо. Животът се развива към по-добро посредством усърден труд, а не чрез заплахи.

Ако автоматичните съоръжения изхвърлят достатъчно хора от работа, колкото и да произвеждат машините, ще настъпи революция. Защо? Защото, отнеме ли се работата на хората, отнема им се целта в живота. А когато тя изчезне, всичко изчезва.

Благородна цел, злонамерена цел, няма значение, стига целта да съществува. Защо?

Сега не си мислете, че твърде много сме се отклонили от предишната глава. Не сме. Това тук е тазбиране за живота. Животът има определени стабилни данни, които са стабилните данни за живеенето. Веднъж схванати, животът и тази част от него, наречена работа, могат да бъдат разбрани.

По същество животът е нещо създадено. Но в него има много елементи, създаващи срещу множество други негови елементи. Настъпва объркване винаги, когато две или повече неща започнат да създават едно срещу друго. Следователно, безпристрастно погледнат, животът може да прилича на объркване.

Ако човек трябваше да стои сред целият този живот, цялата тази съзидателност, цялото това воюване, без никава цел, неговото цялостно съществуване би било фатално. Да бъдем част от вселената, от една цивилизация, и въпреки това да нямаме цел, е пътят към лудостта.

Изразходването на енергия, упражненията, прекараното време, свършените неща са от по-ниска степен на важност. Самото имане на нещо за правене и причина да го правим упражнява контрол над самия живот. Ако нямате цел, значи не сте се хванали здраво за тази първа частичка, необходима, за да хвърли светлина върху всичко. Така животът може да се превърне в ужасно бреме.

През тридесетте години на двадесети век в Съединените щати, както и в други страни, възниква нещо, наречено Депресията. Тя е следствие от икономическа некомпетентност в годините на преходния период към ерата на техниката. По време на тази Депресия един велик президент видял, че на народа му е отказвано да работи. Той създал работа. Направил го с мисълта да вкара парите в обръщение и по този начин да купи всичко, което страната му вече можела да произвежда. Следователно, той реално не спасил болшинството от народа си от отчаянието. Защото работата, която им дал, можело да се свърши невнимателно и нехайно. Единственото, което се изисквало, били прослужените работни часове. Имал е чудесната възможност да превърне страната си в нещо прекрасно. Но възложената работа нямала цел.

Хората, ненавиждащи една или друга работа, я ненавиждат, защото не виждат на къде отива или не могат да повярват, че вършат нещо важно. Те „работят”. С други думи, явяват се, правят, каквото правят и получават заплата. Но в действителност не са част от схемата на нещата. Нямат чувството, че има какво да спечелят.

В нашата цивилизация, стабилна даденост за объркването на съществуването е работата. А стабилната даденост за работата е целта. Дори и целта да е просто „да взема заплата” все пак е цел.

Вероятно всеки от нас може да прави по-важни неща от тези, които върши. Всеки от нас би могъл да въведе някакви промени в работата си. Но никой от нас не може да оцелее и да съхрани здравия си разум без да върши нещо.

Когато ставаме плахи при дадени обстоятелства, това е, защото целите ни, стабилната ни даденост, са били анулирани.

Както казахме, много е лесно да докараме човек до състояние на обърканост. Всичко, което трябва да направим, е да открием стабилната му даденост и да го разклатим. Това е трик, който всички ние използваме.

Например, спорим с приятел за икономиката. Не сме съгласни с него. Питаме го откъде му е хрумнала тази идея. Той казва, че някой я е написал еди-къде си. Нападаме автора или вестника и го поставяме под съмнение. С други думи, печелим спора като разклатим стабилната му даденост, веднага след като я открием.

Животът е състезание. Много от нас забравят, че са част от отбора, наречен Човек, съперничещ си с кой знае още какво, за да оцелее. Нападаме Човека, нападаме и приятелите си. Докато се опитваме да се задържим на работа, естествено е да попаднем на хора, които са толкова несигурни в собствените си задължения, че постоянно се опитват да посеят несигурност около себе си.

Жадно погълнал объркването, с твърде малко стабилни данни в своя подкрепа, човек може да започне да „драматизира” объркването, да го разпространява, съзнателно да се опитва да обърка всичко и всички. Една от любимите мишени на такива хора е стабилната даденост на работата. Въпреки, че обикновено такива хора не могат да вършат дори собствената си работа, те са много загрижени за отегчат останалите от техните. Те се „отървават от конкуренцията” като разпокъсват на части стабилната даденост на останалите.

Пазете се от тези, които идват „съчувствено” се интересуват от здравето ви, защото сте изглеждали „преуморен”. По скоро е по-лесно да „измързелувате”, отколкото да се „преуморите”. Пазете се от тези, които искат от вас да подпишете заявление за скъсяване на работното време. Крайният резултат от това е, че ще останете без работа. Пазете се и от колегата, който винаги “си взема по нещо от фирмата”, защото фирмата „може да си го позволи”. Помнете, тази фирма е до известна степен и ваша, дори и утре да ви уволнят. Такива хора се опитват да ви изтръгнат стабилната даденост на работата.

Ако се страхувате, че ще загубите работата си, това е, защото вече твърде много пъти ви е забранявано да работите. Единственият начин да задържим работата си е да я вършим всеки ден, да я създаваме и да продължаваме да я създаваме. Ако нямате желание да създавате и да продължавате са тази работа, значи целта се пресича с несъвместими цели. Има разминаване между това, което смятате за полезна цел и целта на работата ви.

Държавната работа е интересна, защото обикновено никой не го интересува дали работата има цел или не. Много често целта на държавната служба е „да сме на държавна служба”. Тук, по-специално човек трябва да разбира живота и работата. Защото, за да е постоянна държавната работа, тя трябва постоянно да се създава. А, ако изглежда, че няма цел, тогава човек трябва да разгледа самото управление и да установи неговата цел. Защото целта на управлението като цяло отчасти би съвпадала с целта на длъжността, независимо колко е незначителна.

Всеки, на когото работата е неприятна, сигурно има чувството, че не му е реално позволено да работи. От тук следва, че работата не е стабилна даденост в живота. А вероятно той има също и несъвместими цели относно целите на работата му. Също така в службата обикновено общува с хора, опитващи се да представят работата като нещо повече от неприятна. Такъв човек е достоен за съжаление, защото е нещастен. Нещастен е, защото е объркан. Защо е объркан? Защото няма стабилна даденост в живота си.

А самата стабилна даденост в живота е основата на добрия живот, както и на добрата ориентация в работата.

ЛРХ, „Проблеми в работата“, глава Необходима ли е Работата?